Проблемът отдавна надхвърля действията на някой министър или правителство. България няма последователна аграрна политика, която да свързва земеделието, хранителната промишленост, търговията, напояването, науката и продоволствената сигурност. Вместо това страната прилага поредица от европейски програмни периоди, кампании за директни плащания и кризисни помощи. Така аграрната политика постепенно се превърна в администрация на субсидии, а не в управление на национална продоволствена система.
Търговският баланс разкрива истинското състояние
Най-силното доказателство за отслабването на българското земеделие идва от външната търговия.
През 2024 г. аграрният износ на България се свива с 15,1% до 6,739 млрд. евро, докато вносът нараства с 8,6% до 6,737 млрд. евро. Традиционният аграрен търговски излишък, който през 2023 г. е 1,74 млрд. евро, се стопява до едва 2,2 млн. евро. Това представлява срив от 99,9%. През първата половина на 2025 г. балансът вече става отрицателен, с дефицит от 8,8 млн. евро, показва Аграрният доклад за 2025 г. на Министерството на земеделието.
Още по-показателна е структурата на търговията. През 2024 г. България отчита:
- внос на месо за 640,6 млн. евро при износ за 250,6 млн. евро;
- внос на млечни продукти, яйца и мед за 454,7 млн. евро при износ за 253,8 млн. евро;
- внос на зеленчуци за 297,7 млн. евро при износ за 130 млн. евро;
- внос на плодове за 385,1 млн. евро при износ за 159,6 млн. евро;
- внос на напитки за 495,7 млн. евро при износ за 231,8 млн. евро.
При плодовете част от дефицита закономерно се дължи на цитрусови и други продукти, които не се отглеждат масово в България. Общата посока обаче е безспорна. Страната губи позиции при храните, които са свързани с висока добавена стойност, много работни места и устойчиво развитие на селските райони.
Положителният аграрен баланс дълго време беше поддържан предимно от пшеница, царевица, слънчоглед и растителни масла. Когато реколтата или международните борсови цени се понижат, цялата конструкция се разклаща.
Износ на суровини, внос на храни
През 2024 г. житните растения формират 22,2% от целия аграрен износ на България. Маслодайните семена заемат още 8,5%, а мазнините и маслата 9,5%. Пшеницата остава водещ експортен продукт със стойност над 1 млрд. евро.
Този модел създава оборот, но ограничена добавена стойност. България продава милиони тонове суровина, а впоследствие внася месо, сирена, масло, плодове, зеленчуци и преработени храни.
Износът на кафе, шоколадови и какаови изделия също не трябва автоматично да се представя като успех на българското земеделие. Какаото и кафето са вносни суровини. Тяхната преработка може да бъде успешен индустриален бизнес, но не възстановява българското животновъдство, овощарство или зеленчукопроизводство.
Така се оформят две все по-отделени системи. Едната обработва големи площи със зърнени и маслодайни култури. Другата преработва местни и вносни суровини според цената и наличността им. Между тях липсва достатъчно силна национална верига за създаване на стойност.
Земята остава, стопанствата изчезват
Между 2020 и 2023 г. броят на земеделските стопанства, които попадат в съпоставимия статистически обхват, намалява от 92 453 на 69 742. За три години изчезват 22 711 стопанства, или близо една четвърт от всички.
За същия период общата използвана земеделска площ намалява само с около 3%, а средният размер на стопанството се увеличава от 48,9 на 62,9 хектара. Това означава, че земята остава в производство, но се концентрира в по-малко стопански субекти. Данните са от официалното изследване „Структура на земеделските стопанства през 2023 г.“.
Още по-тревожен е спадът при стопанствата с животни. Броят им намалява от 43 735 през 2020 г. на 28 960 през 2023 г., или с близо 34%. Вложените годишни работни единици се свиват от 153 481 на 135 934.
Анализът на Евростат потвърждава, че през 2023 г. над шест от всеки десет български стопанства вече са без животни. Увеличава се специализацията в зърнени и маслодайни култури, които изискват по-малко труд и се реализират по-лесно на борсовия пазар. Млечните стопанства продължават да намаляват заради високата трудоемкост и трудната пазарна реализация.
Това е структурната цена на политиката, която възнаграждава притежаването и обработването на площ много по-предвидимо, отколкото производството на мляко, месо, плодове или зеленчуци.
ОСП плаща за площ, но не създава пазарна сила
Актуализираният Стратегически план на България по ОСП разполага с общ публичен бюджет от приблизително 7,73 млрд. евро. От тях 4,12 млрд. евро са предназначени за директни плащания. За чувствителните сектори, включително месо, мляко, плодове и зеленчуци, са предвидени 616 млн. евро обвързана подкрепа, според прегледа на Европейската комисия от март 2026 г..
Сумите изглеждат значителни. Въпросът е какво остава след тяхното разпределение.
През 2024 г. в икономическите сметки за селското стопанство са отчетени 2,466 млрд. лева други субсидии върху производството. Платените ренти достигат 2,313 млрд. лева, докато предприемаческият доход е едва 977 млн. лева. Това не доказва пряко, че всяко евро субсидия се прехвърля към собствениците на земя. Показва обаче колко голяма част от създаваната стойност се поглъща от поземлените отношения.
Когато основната подкрепа следва хектара, субсидията постепенно се капитализира в цената и рентата на земята. Тя стабилизира ползвателя, но повишава разходите за навлизане на нови производители. Младият фермер трябва първо да намери земя, да я наеме на растяща цена, да инвестира в техника и чак след това да започне да произвежда.
ОСП не е създадена срещу България. Тя обаче обслужва по-добре държавите, които вече имат модерно напояване, силни кооперативи, преработвателни предприятия, земеделска наука, евтино финансиране и утвърдени търговски марки. България прилага същите екологични и административни изисквания върху далеч по-слаба производствена основа.
Брюксел определя рамката, но София избира приоритетите, условията и качеството на изпълнението. Затова отговорността е споделена, но националният провал не може постоянно да бъде обясняван единствено с европейските регламенти.
Фиктивната подкрепа за малките стопанства
Европейската политика определя малките стопанства като основа на селската заетост и териториалното развитие. Българската реалност показва, че те получават предимно социална компенсация, а не възможност за икономическо израстване.
Стратегическият план предвижда опростено подпомагане за 11 500 дребни земеделски стопани и 26,7 млн. евро за развитието на 3 122 много малки стопанства. В първоначално одобрената архитектура плащането за малки стопанства представлява едва 0,35% от бюджета за директни плащания, като максималната сума е 1 250 евро на стопанство.
Подобна помощ може временно да облекчи разходите, но не осигурява хладилна база, склад, малка мандра, мобилна кланица, транспорт, сертифициране, лабораторни анализи или достъп до търговска мрежа.
Малкото стопанство оцелява чрез пазар, а не чрез еднократно или годишно плащане. Ако производителят няма къде да преработи и продаде продукцията си, субсидията само отлага прекратяването на дейността.
Животновъдството е все по-губещо, с малки изключения
През 2024 г. броят на всички основни видове селскостопански животни намалява. Млечните крави се свиват с 6,5%, млечните овце майки с 9,6%, козите с 14,3%, свинете с 3,3%, а птиците с 6,6%. Общото производство на млечна суровина спада с 2,7%. Същевременно вносът на млечни продукти, яйца и мед нараства с 10,1%, а вносът на сирена и извара се увеличава със 17,2%. При месото България има дефицит от приблизително 390 млн. евро само за 2024 г.
Субсидираното животно няма да спаси сектора, ако липсват дългосрочни договори, достъпни фуражи, ветеринарни кадри, работна ръка, пасища, кланици и справедлива изкупна цена. Животновъдството изисква ежедневен труд и постоянен капитал. То не може да бъде възстановено чрез кратки кризисни схеми след всяка суша, епидемия или пазарен срив.
Показателно е, че през 2025 г. реалният земеделски доход на една годишна работна единица в ЕС нараства средно с 9,2%, докато в България намалява с 5,1%, според Евростат.
Дъмпинговият внос е резултат и от собствената ни слабост
Българските производители използват понятието „дъмпинг“, когато вносна продукция се предлага на цени, под които местното производство не може да оцелее. В юридически смисъл дъмпингът трябва да бъде доказан чрез конкретна процедура. За земеделеца икономическият резултат е сходен, независимо от правната квалификация: загуба на пазар, принудително намаление на цената и непродадена продукция.
Европейската комисия официално призна, че увеличеният внос на зърнени и маслодайни култури от Украйна е създал пазарни дисбаланси в пограничните държави. През 2023 г. бяха отпуснати компенсации за засегнатите производители.
Украйна обаче е само една част от проблема. През 2024 г. 71,4% от българския аграрен внос идва от останалите държави в ЕС. Основните доставчици са Румъния, Германия, Гърция, Полша и Нидерландия. Това са страни с по-силни организации на производители, по-развита логистика, по-големи преработвателни мощности и по-устойчиво присъствие в търговските вериги.
Вносът печели и защото България често не може да осигури достатъчно количество, еднакво качество, предварително договорен график и целогодишна доставка. Това не оправдава нелоялните практики. Показва защо забраните сами по себе си няма да възстановят производството.
Маркетинг, измерван в щандове вместо в продажби
Държавната подкрепа за износа продължава да се измерва основно чрез участия в международни изложения. През 2024 г. България организира национални щандове на „Зелена седмица“, Biofach, ProWein и AGRA в Словения.
Участието в подобни събития има стойност. То се превръща във фиктивен маркетинг, когато след изложението липсват публични показатели за сключени договори, нови дистрибутори, повторни поръчки, експортни приходи и трайно присъствие на конкретни пазари.
Особено показателен е Националният план за развитие на биологичното производство. В него самото Министерство признава:
- растящ дял на вносните храни;
- липса на анализ на международната конкурентоспособност;
- голяма зависимост от субсидиите;
- неразвит преработвателен сектор;
- слаба логистика между производители, преработватели и търговци;
- липса на стимули, обвързани с реалната пазарна реализация;
- продажба на биологична продукция като конвенционална.
Подобен подход създава публичност, но не изгражда експортна система.
За присъствие в чуждите търговски вериги са необходими общи продуктови стандарти, устойчиви количества, експортно кредитиране, складове, опаковъчни центрове, търговски представители, защита на географски наименования и професионално управление на марките.
Същото важи и за международните вериги, работещи в България. Седмица на българските продукти или рекламна брошура с национални символи не могат да заменят постоянния достъп до рафта. Важният показател е делът на българската продукция по категории и сезони, условията по договорите, сроковете за плащане и разпределението на маржа по веригата.
Хранителната промишленост (ХВП) остава без стабилна българска суровина
Българската хранително-вкусова промишленост има успешни предприятия и продукти с експортен потенциал. Проблемът е разкъсаната връзка между преработвателите и първичното производство.
Когато местните количества са недостатъчни или непостоянни, предприятията се ориентират към вносна суровина. Това е рационално фирмено решение, но отслабва националната продоволствена система. Българският потребител може да купува продукт, произведен в страната, но от вносно месо, мляко на прах, плодове, зеленчуци или растителни мазнини.
Високата добавена стойност остава ограничена, защото държавата подпомага поотделно земеделеца, преработвателя и износителя, без да изисква изграждане на обща верига.
Как България може да излезе от този модел?
Изходът изисква аграрна политика, измервана чрез производствени и пазарни резултати:
- Национални баланси за основните храни, които показват производство, потребление, внос, износ и степен на самозадоволяване.
- Пренасочване на инвестициите към напояване, хладилни бази, складове, малки преработвателни предприятия, кланици и логистични центрове.
- Обвързване на част от подкрепата с доказана реализация, добавена стойност, заетост и дългосрочни договори.
- Реални организации на производители, които събират количества, договарят общи цени и осигуряват професионален маркетинг.
- Специален режим за малките стопанства, включващ пропорционални изисквания, достъп до местна преработка, обществени поръчки и директни продажби.Национална експортна агенция за аграрни продукти с конкретни целеви пазари, търговски представители и измерване на реалните договори.
- Системен контрол върху нелоялните търговски практики, сроковете за плащане и едностранната промяна на договорите.
- Защита на българските интереси при преговорите по ОСП чрез коалиции с държави със сходна производствена структура.
- Превръщане на хранителната промишленост в част от аграрната политика, а не в отделен индустриален сектор.
- България е обречена само докато субсидията замества стратегията.
Българската аграрна политика е слаба, защото управлява плащания, а не пазари. Тя компенсира загуби, вместо да изгражда конкурентни предимства. Подпомага площи, но не гарантира добавена стойност. Организира изложения, но рядко измерва продажбите. Обявява подкрепа за малките стопанства, докато хиляди от тях прекратяват дейност.
© Агроклуб БГ
